Шастливият родител отглежда щастливи деца

            

Довеждайки детето в кабинета на психолога, често родители несъзнавано или напълно осъзнато търсят помощ за себе си, което не могат или не искат открито да заявят. Получава се така, че проблемите на детето са сигнал, че нещо в семейството не е както трябва. Смущенията на детето са симптом на това, че семейната система не функционира както трябва. Когато този факт не се осъзнава и приема и съответно не се работи за преодоляването на дисфункциите в семейството, се получава омагьосан кръг - смущенията при детето се задълбочават и хронифицират, нараства чувството на вина и безпомощност у родителите, че не се справят, че не са добри родители и дори, че не са добри хора. В такива случаи родителят казва - аз искам детето ми да е щастливо, аз не съм важен, то е по-важно от мен, помогнете на него, без да разбират, че детето трудно ще се "оправи", ако майка му или баща му продължават да страдат мълчаливо. Децата притежават силно развита интуиция, те трудно изразяват своите емоции и чувства с думи и също така трудно разбират думите на възрастния, но много умело могат да четат по погледа му и да усещат какво преживява по начина, по който говори и действа. Детето вижда и чува всичко, макар че не го споделя. Малкият човек наследява не само гените на родителите си - цвета на очите и косата, той наследява и техния мироглед и жизнените им концепти. Когато родителят е позитивен човек, с оптимистични нагласи към живота и по отношение на бъдещето, шансът детето да израсте като уверена в себе си и самостоятелна личност е значително голям.

         Във всяко семейство има проблеми, както и всеки човек се сблъсква с препятствия в живота си, всеки един от нас има право да изпитва и негативни емоции - тъга, страх, гняв, тревога, те са част от нас и ни правят живи, но също така всеки проблем има своето решение, щом има вход, винаги има и изход от всяка ситуация. Грижейки се за себе си и за своето психично здраве, родителят помага и на детето си. Когато човек умее да се справя с негативните си емоции и чувства, научи се да ги разбира, приема и да живее с тях, те вече губят силното си отрицателно въздействие върху него и върху близките му. Чрез своето умение да овладява кризите в живота си, родителят дава пример на детето си как успешно да се бори с трудностите и да намери пътя до своето лично щастие. Детето рядко се учи от думите, които възрастните му казват, то се учи наблюдавайки техните действия и поведението им в различни житейски ситуации. Ако една майка или един баща прекарват целия си живот с партньор, който ги потиска или на работа, която не ги удовлетворява "в името на детето" си със съзнанието за саможертва само то да е щастливо, единственото което постигат е да правят нещастни не само себе си, но и детето си. Промяната винаги е трудна, пътят към щастието минава през огън и вода, страшна е първата крачка, но рискът си заслужава. Човек се развива и усъвършенства докато е жив, развитието е като спирала и всяка криза те издига на качествено ново ниво на съществуване. Родителят има право да изпитва негативни чувства и да прави жертви за детето си, но има и право и да търси и намира пътища за постигане на вътрешна хармония и мир, за творческа реализация и личностно израстване. Хармоничният родител създава хармонични деца, лекувайки себе си родителят лекува и детето си, здравото дете е ведро, усмихнато и мотивирано, а има ли по-мощно лекарство за гнева и тъгата от слънчевата усмивка на щастливото ви дете?

Оставете ги да играят

Играта е естествен начин, по който детето изучава заобикалящата го действителност, в този смисъл то никога не е прекалено голямо, за да играе. В практиката си като училищен психолог съм работила с разстроени първокласници, които директно или индиректно се съпротивляват срещу учебната дейност и срещу училището. Те срещат трудности в прехода от преимуществено игровата дейност в предучилищна възраст към учебната дейност при постъпването си в училище. Това е така, защото играта за тях, освен източник на удоволствие, също така е и поле за изява на мисли, чувства и преживявания, чрез нея те по-лесно взаимодействат с останалите - връстници и възрастни, в играта те решават вътрешни и външни конфликти, добиват увереност в себе си и развиват самостоятелност. Според някои родители, когато детето стане ученик, то трябва да престане да играе и да се заеме приоритетно с учебни задачи. Има случаи, в които те ритуално събират играчките на детето в кашон и ги отнасят на тавана. Всеки родител има свой мироглед и принципи, в които самият той е бил възпитаван съответно неговото родителско поведение е оправдано с оглед жизнения му опит и не винаги подобна реакция предизвиква негативен отговор от страна на детето, но не във всички семейства нещата се развиват по същия начин. Ако родителят е прекомерно авторитарен и прилага този възпитателен стил от раждането на детето, то трудно би се съпротивлявало директно на наложените от родителя правила и забрани, но за съжаление това не означава, че чувството за неудовлетвореност изчезва. Както често се случва, то е просто потиснато, неизказано и подклажда неувереността и тревожността на детето. Нещо, което е много характерно за децата е, че те трудно изказват с думи какво чувстват и преживяват. Често те "говорят" по друг начин. В зависимост от темперамента на детето и други индивидуално психологични особености, то съобщава на околните за своите проблеми по различен начин - оплаква се от болки в стомаха, от главоболие, често е в потиснато настроение и се оплаква, че му е скучно, разсеяно е, съобщава за страхове и кошмарни сънища, отказва храна или демонстрира повишение на апетита, проявява агресия спрямо съучениците си или към по-малки братче или сестриче в семейството, в по-тежки случаи се появяват заекване и тикове. Загриженият родител бързо регистрира тези симптоми и прави консултация с личния лекар, който обаче често не открива органична причина за оплакванията на детето. Детската душа е намерила път да изрази своята неудовлетвореност чрез телесния или поведенческия симптом. В този случай не са нужни медикаменти или каквито и да е други медицински процедури, най-ефикасното лечение е Играта. Смъкваме от тавана прашния кашон, пълен с детски играчки и го изсипваме на килима в детската стая, детската психика притежава невероятен ресурс за самолечение, ако са предоставени необходимите условия за това. Детето в първи клас е поставено пред много предизвикателства - системната учебна работа, изразяваща се в ежедневна подготовка на домашни задачи, включващи повторение на монотонни и трудни за нетренираната детска ръчичка упражнения по писане, наред с това структурирана училищна среда, ограниченията от рамките на учебния час, изискващият учител, на който детето толкова много иска да се хареса, връстниците, с някои от които се среща за първи път, но които също се борят за вниманието на учителя и желаят сами да определят на какво и как ще се играе в междучасията, всичко това поставя детето в своеобразна стресова ситуация, в която то трябва да намери своите роля и място, да развие увереност в себе си и своите способности. Когато човек изпадне в подобна ситуация, често регресира, връща се към стари и изпитани стратегии за снижаване на напрежението и преодоляване на тревожността, така е и с детето. Когато нещо в училище смути душевния му мир, то има нужда от играта, която толкова добре е овладяло, за да възстанови изгубения баланс. Влизайки в роля, проигравайки различни сюжети от ежедневието, детето се научава да се справя с чувствата си, да отреагира на конфликтните ситуации и да постигне мир и хармония със себе си и със света. Ако има свободата да играе и да използва играчките си, както намери за добре, въпреки, че вече е ученик, то ще се чувства доволно и щастливо и най-вече разбрано и прието от близките си хора. Няма нищо лошо в това до края на начална училищна възраст куклите и буквите да вървят ръка за ръка, оставете ги да играят, децата имат нужда от играта, както от сън и храна. Детството е период, в който се поставят основите на личността, защото, както казва Frederic Douglass по-лесно е да изградиш силно дете, отколкото да поправиш "счупен" възрастен.