В съвременното общество все по -дискутиран е въпросът относно доколко е желателно допускането на емоционално обвързване между специалиста, работещ с детето - социален работник, учител, терапевт и детето. Изразяването на любов към детето нарушение ли е на професионалните граници и снижава ли то професионализма на специалиста?
Любовта е само едно чувство от целия спектър на емоции и чувства, преживявани от всяко човешко същество, но за разлика от всички други чувства, тя е базово чувство, основа върху която се гради не само личността на детето, но и неговия мироглед и качеството му на взаимодействия и връзки със заобикалящата го действителност. В социалната, терапевтичната и педагогическа практика често се сблъскваме точно с такава група деца, за които даването и получаването на любов не са естествен акт, неизменно присъщ на всяко интимно взаимодействие, това често са деца, които не са формирали сигурна емоционална привързаност с родител или грижещ се за тях човек, не са развили съответните емоционални умения, за да изразяват адекватно обичта си или да я приемат. Редица изследователи като Уилфред Бион ( containment theory) например считат, че тези дефицити могат да се компенсират по-нататък в развитието чрез осигуряване на удовлетворяващи и адекватни грижи от страна на възрастните. В този смисъл грижещият се за детето възрастен (във всеки аспект на грижа - физически, образователен, емоционален) следва да бъде максимално автентичен във взаимодействието си с детето, да е адекватен спрямо потребностите му на всеки етап от неговото развитие.
Как детето преживява и усеща любовта от страна на грижещите се за него? Изключително важно е родителят и всеки специалист, работещ с детето, да са информирани относно различните потребности и нужди на детето в съответната възраст. Така например за новороденото телесният допир е много важен не само за удовлетворяване на потребността от физически комфорт, а също така и за нормалното психо-социално и когнитивно развитие на детето в перспектива, изследван и научно доказан е дългосрочният ефект от докосването и своевременната и нежна грижа върху развитието след осем, десет години. Бебето разбира и усеща, че е обичано ако е нежно прегръщано от грижещия се за него. По-голямото дете с развити реч и сетива увеличава каналите за получаване на информация относно чувствата на заобикалящите го хора, все още обаче много по-голяма сила имат думи на обич съпроводени с прегръдка, така е и в тийнейджърска възраст, макар че младият човек в повечето случаи е опозиционно настроен спрямо възрастните, особено спрямо родителите, той има нужда да знае, че е обичан, разбран и подкрепен. Когато детето е обичано и обгрижвано в семейството си, то успешно изгражда увереност в себе си и притежава добра самооценка, която подпомага неговата независимост и самостоятелност. Има деца обаче, които са нямали подобен шанс, точно тези деца са обект на социални грижи и специален педагогически и терапевтичен подход. Заветната цел следва да бъде стимулиране и насърчаване на детето в максимална степен, така че то да осъзнае и развие потенциалите си и да постигне резилианс - способност за посрещане ударите на живота, изразяваща се не просто в оцеляване, а в способност за развитие, самоактуализация и усъвършенстване ( Еми Вернер). Чудесният игрови психотерапевт Вирджиния Екслайн детайлно описва психотерапевтичната си работа с петгодишно дете, считано за аутист, за което впоследствие се установява, че е жертва на неглижиране и емоционална депривация от родителите си. Тя представя недирективен терапевтичен процес, в който детето е активен участник и субект на терапията и постулира няколко основни принципа на игровата психотерапия, сред които най-значими са: любов, уважение към детето, и изразяване на емпатия до такава степен, че малкият човек да се почувства като единствен и неповторим за терапевта си, макар да знае че същият терапевт работи и с други деца. Терапията успява, в края на взаимодействието малкото дете е формирало увереност в себе си, разбира и приема собствения си емоционален свят и е развило способсността да дава и получава любов. А най- интересното е, че работата с детето се отразява благоприятно на цялото семейство, паралелно с детето, родителите му също се научават да го обичат и приемат такова, каквото е и да изразяват обичта си към него.(Вирджиния Екслайн "Игровая терапия в действии. Дибс в поиске себя")
И отново се връщаме към първоначалния въпрос, след като базовото чувство е любовта, възможно ли е пълноценно развитие без любов? Jenny Molloy, социален работник от Великобритания, автор на три книги, с богат личен опит в социалната работа и като социален работник, и като дете, пребивавало в институция в детството си, споделя колко значимо е чувството на любов, изразявано от грижещите се за детето възрастни, детето, което получава любов ще се превърне във възрастен , който знае как да дава любов. Децата имат силно развита интуиция и винаги усещат какво се крие зад думите и поведението на възрастния, работата с децата е винаги работа със сърце, според Jenny Molly, всеки който се чувства неспособен да влага искрени чувства на обич във взаимоотношенията си с детето, не е подходящ за такъв вид професия. Основната цел на работата с децата не е непрекъснато доказване на собствения "професионализъм" чрез аргументирано теоретично обосновано изказване на съвещания и използване на високопарен терминологичен език, а автентична помощ и подкрепа в процеса на личностното им развитие, съобразена с индивидуалните им особености и потребности там , в близост до детето и неговия свят. Когато запалим една свещ и тя загори, от нея можем да запалим още една свещ и после още една и още една, с това нейният пламък не намалява, просто всяка свещ има свой живот и изгаря според дължината и консистенцията си, така е и с любовта, давайки любов, ние не я губим, а помагаме на другите да я разпалят в себе си, за да са способни и те на свой ред да я дарят.
автор: АНГЕЛИНА ТОДОРОВА