За любовта и професионалните граници

В съвременното общество все по -дискутиран е въпросът относно доколко е желателно допускането на емоционално обвързване между специалиста, работещ с детето - социален работник, учител, терапевт и детето. Изразяването на любов към детето нарушение ли е на професионалните граници и снижава ли то професионализма на специалиста? 

Любовта е само едно чувство от целия спектър на емоции и чувства, преживявани от всяко човешко същество, но за разлика от всички други чувства, тя е базово чувство, основа върху която се гради не само личността на детето, но и неговия мироглед и качеството му на взаимодействия и връзки със заобикалящата го действителност. В социалната, терапевтичната и педагогическа практика често се сблъскваме точно с такава група деца, за които даването и получаването на любов не са естествен акт, неизменно присъщ на всяко интимно взаимодействие, това често са деца, които не са формирали сигурна емоционална привързаност с родител или грижещ се за тях човек, не са развили съответните емоционални умения, за да изразяват адекватно обичта си или да я приемат. Редица изследователи като Уилфред Бион ( containment theory) например считат, че тези дефицити могат да се компенсират по-нататък в развитието чрез осигуряване на удовлетворяващи и адекватни грижи от страна на възрастните. В този смисъл грижещият се за детето възрастен (във всеки аспект на грижа - физически, образователен, емоционален) следва да бъде максимално автентичен във взаимодействието си с детето, да е адекватен спрямо потребностите му на всеки етап от неговото развитие. 

Как детето преживява и усеща любовта от страна на грижещите се за него? Изключително важно е родителят и всеки специалист, работещ с детето, да са информирани относно различните потребности и нужди на детето в съответната възраст. Така например за новороденото телесният допир е много важен не само за удовлетворяване на потребността от физически комфорт, а също така и за нормалното психо-социално и когнитивно развитие на детето в перспектива, изследван и научно доказан е дългосрочният ефект от докосването и своевременната и нежна грижа върху развитието след осем, десет години. Бебето разбира и усеща, че е обичано ако е нежно прегръщано от грижещия се за него. По-голямото дете с развити реч и сетива увеличава каналите за получаване на информация относно чувствата на заобикалящите го хора, все още обаче много по-голяма сила имат думи на обич съпроводени с прегръдка, така е и в тийнейджърска възраст, макар че младият човек в повечето случаи е опозиционно настроен спрямо възрастните, особено спрямо родителите, той има нужда да знае, че е обичан, разбран и подкрепен. Когато детето е обичано и обгрижвано в семейството си, то успешно изгражда увереност в себе си и притежава добра самооценка, която подпомага неговата независимост и самостоятелност. Има деца обаче, които са нямали подобен шанс, точно тези деца са обект на социални грижи и специален педагогически и терапевтичен подход. Заветната цел следва да бъде стимулиране и насърчаване на детето в максимална степен, така че то да осъзнае и развие потенциалите си и да постигне резилианс - способност за посрещане ударите на живота, изразяваща се не просто в оцеляване, а в способност за развитие, самоактуализация и усъвършенстване ( Еми Вернер). Чудесният игрови психотерапевт Вирджиния Екслайн детайлно описва психотерапевтичната си работа с петгодишно дете, считано за аутист, за което впоследствие се установява, че е жертва на неглижиране и емоционална депривация от родителите си. Тя представя недирективен терапевтичен процес, в който детето е активен участник и субект на терапията и постулира няколко основни принципа на игровата психотерапия, сред които най-значими са: любов, уважение към детето, и изразяване на емпатия до такава степен, че малкият човек да се почувства като единствен и неповторим за терапевта си, макар да знае че същият терапевт работи и с други деца. Терапията успява, в края на взаимодействието малкото дете е формирало увереност в себе си, разбира и приема собствения си емоционален свят и е развило способсността да дава и получава любов. А най- интересното е, че работата с детето се отразява благоприятно на цялото семейство, паралелно с детето, родителите му също се научават да го обичат и приемат такова, каквото е и да изразяват обичта си към него.(Вирджиния Екслайн "Игровая терапия в действии. Дибс в поиске себя")

И отново се връщаме към първоначалния въпрос, след като базовото чувство е любовта, възможно ли е пълноценно развитие без любов? Jenny Molloy, социален работник от Великобритания, автор на три книги, с богат личен опит в социалната работа и като социален работник, и като дете, пребивавало в институция в детството си, споделя колко значимо е чувството на любов, изразявано от грижещите се за детето възрастни, детето, което получава любов ще се превърне във възрастен , който знае как да дава любов. Децата имат силно развита интуиция и винаги усещат какво се крие зад думите и поведението на възрастния, работата с децата е винаги работа със сърце, според Jenny Molly, всеки който се чувства неспособен да влага искрени чувства на обич във взаимоотношенията си с детето, не е подходящ за такъв вид професия. Основната цел на работата с децата не е непрекъснато доказване на собствения "професионализъм" чрез аргументирано теоретично обосновано изказване на съвещания и използване на високопарен терминологичен език, а автентична помощ и подкрепа в процеса на личностното им развитие, съобразена с индивидуалните им особености и потребности там , в близост до детето и неговия свят. Когато запалим една свещ и тя загори, от нея можем да запалим още една свещ и после още една и още една, с това нейният пламък не намалява, просто всяка свещ има свой живот и изгаря според дължината и консистенцията си, така е и с любовта, давайки любов, ние не я губим, а помагаме на другите да я разпалят в себе си, за да са способни и те на свой ред да я дарят.  

автор: АНГЕЛИНА ТОДОРОВА

Специалното дете - дар или наказание

Когато се появи специално дете в семейството, светът за майката сякаш рухва. Тя постепенно осъзнава, че нейното дете не е като другите деца и започва тревожно да си задава въпроси: какво направих или какво не направих както трябва, за да ми се случи това. Пита се какъв грях е извършила, за да бъде наказана по този начин. Чувствата, които изпитва са много силни и в същото време противоречиви, някой от тях се забраняват и потискат, други превземат съзнанието  и помитат всичко наоколо. Тъга, страх, вина, гняв, ненавист, надежда и любов се смесват, светът се преобръща и променя, нещата никога вече няма да са същите. В такива случаи толкова много ми се иска да прегърна страдащата майка и да и кажа, че всъщност е благословена и нейното дете е специално, защото е дар, изключително и уникално в своето различие, но не мога, защото тази майка сама трябва да извърви тежкия път от осъзнаването до приемането, през болката, самотата, радостта от малките стъпки, надеждата и вярата. Мога само да бъда там, до нея, за да знае, че не е сама и че някой я чува и разбира.

След време тя ще стане експерт, детайлно изучила диагнозата и състоянието на детето си, в подробности ще знае кое съдейства за постигане на прогрес и кое спъва развитието му, ще работи усърдно в екип със специалистите - логопеди, педагози и психолози за развитие на потенциалите на детето, ще го обича силно, даже по-силно от всяка друга майка и ще го приема такова, каквото е, след време...

Понякога, дори доста често в живота, нещата просто се случват, събитията са просто събития, неутрални по своя характер, те добиват смисъл и емоционална окраска, едва когато влязат в досег с нашия емоционален свят. И няма виновни, няма причини, няма неизплатени грехове. Всеки човек реагира по различен начин, когато пред него възникне препятствие, някой бяга и се крие, друг се бори и преодолява препятствието, трети се примирява и се научава да живее по нов начин, адаптирайки се към новата действителност. А може би, всъщност, всеки човек преминава по този път докато намери спокойствие и заживее щастливо, приел промяната в живота си. Всяка стъпка се разгръща във времето, вътрешният мир и хармония са постижими едва след като всяко чувство и всяка емоция намерят своя изява и застанат на точното място в душевния ни пъзел. Мъката и страхът имат нужда от свое време и пространство, дайте им право да поживеят с вас и във вас, дайте пространство на гнева и вината, нека се излеят и си отидат, дайте им и време. Постепенно, ярки като слънчева светлина, надеждата и любовта ще се настанят в сърцето и душата. А детето, то има нужда от вас, точно от вас и майката интуитивно знае това. Дори цялата любов на света не може да замени майчината любов. И тогава, осъзнала това, специалната майка на специалното дете добива сила, която никога не е предполагала, че притежава. Грижата за развитието и образованието на детето стават основни нейни приоритети, идва радостта от малките успехи, появяват се нови приятели - родители и деца, които са поставени пред същите предизвикателства, всеки ден постъпва информация за нови методи и техники за развитие на способностите на детето и за устойчиво подобряване на състоянието му. Все още има дни, в които духът пада и тъгата отново се кани да превземе душата, но майката вече я познава и знае как да утоли глада й и да я изпрати да си тръгне. Отново настъпва утро, идва нова надежда и вярата укрепва.

Детето на тази майка е щастливо и благодарно, то за нищо на света не би искало друга майка, защото дори цялата любов на света не може да замени любовта на неговата майка.

Шастливият родител отглежда щастливи деца

            

Довеждайки детето в кабинета на психолога, често родители несъзнавано или напълно осъзнато търсят помощ за себе си, което не могат или не искат открито да заявят. Получава се така, че проблемите на детето са сигнал, че нещо в семейството не е както трябва. Смущенията на детето са симптом на това, че семейната система не функционира както трябва. Когато този факт не се осъзнава и приема и съответно не се работи за преодоляването на дисфункциите в семейството, се получава омагьосан кръг - смущенията при детето се задълбочават и хронифицират, нараства чувството на вина и безпомощност у родителите, че не се справят, че не са добри родители и дори, че не са добри хора. В такива случаи родителят казва - аз искам детето ми да е щастливо, аз не съм важен, то е по-важно от мен, помогнете на него, без да разбират, че детето трудно ще се "оправи", ако майка му или баща му продължават да страдат мълчаливо. Децата притежават силно развита интуиция, те трудно изразяват своите емоции и чувства с думи и също така трудно разбират думите на възрастния, но много умело могат да четат по погледа му и да усещат какво преживява по начина, по който говори и действа. Детето вижда и чува всичко, макар че не го споделя. Малкият човек наследява не само гените на родителите си - цвета на очите и косата, той наследява и техния мироглед и жизнените им концепти. Когато родителят е позитивен човек, с оптимистични нагласи към живота и по отношение на бъдещето, шансът детето да израсте като уверена в себе си и самостоятелна личност е значително голям.

         Във всяко семейство има проблеми, както и всеки човек се сблъсква с препятствия в живота си, всеки един от нас има право да изпитва и негативни емоции - тъга, страх, гняв, тревога, те са част от нас и ни правят живи, но също така всеки проблем има своето решение, щом има вход, винаги има и изход от всяка ситуация. Грижейки се за себе си и за своето психично здраве, родителят помага и на детето си. Когато човек умее да се справя с негативните си емоции и чувства, научи се да ги разбира, приема и да живее с тях, те вече губят силното си отрицателно въздействие върху него и върху близките му. Чрез своето умение да овладява кризите в живота си, родителят дава пример на детето си как успешно да се бори с трудностите и да намери пътя до своето лично щастие. Детето рядко се учи от думите, които възрастните му казват, то се учи наблюдавайки техните действия и поведението им в различни житейски ситуации. Ако една майка или един баща прекарват целия си живот с партньор, който ги потиска или на работа, която не ги удовлетворява "в името на детето" си със съзнанието за саможертва само то да е щастливо, единственото което постигат е да правят нещастни не само себе си, но и детето си. Промяната винаги е трудна, пътят към щастието минава през огън и вода, страшна е първата крачка, но рискът си заслужава. Човек се развива и усъвършенства докато е жив, развитието е като спирала и всяка криза те издига на качествено ново ниво на съществуване. Родителят има право да изпитва негативни чувства и да прави жертви за детето си, но има и право и да търси и намира пътища за постигане на вътрешна хармония и мир, за творческа реализация и личностно израстване. Хармоничният родител създава хармонични деца, лекувайки себе си родителят лекува и детето си, здравото дете е ведро, усмихнато и мотивирано, а има ли по-мощно лекарство за гнева и тъгата от слънчевата усмивка на щастливото ви дете?

Оставете ги да играят

Играта е естествен начин, по който детето изучава заобикалящата го действителност, в този смисъл то никога не е прекалено голямо, за да играе. В практиката си като училищен психолог съм работила с разстроени първокласници, които директно или индиректно се съпротивляват срещу учебната дейност и срещу училището. Те срещат трудности в прехода от преимуществено игровата дейност в предучилищна възраст към учебната дейност при постъпването си в училище. Това е така, защото играта за тях, освен източник на удоволствие, също така е и поле за изява на мисли, чувства и преживявания, чрез нея те по-лесно взаимодействат с останалите - връстници и възрастни, в играта те решават вътрешни и външни конфликти, добиват увереност в себе си и развиват самостоятелност. Според някои родители, когато детето стане ученик, то трябва да престане да играе и да се заеме приоритетно с учебни задачи. Има случаи, в които те ритуално събират играчките на детето в кашон и ги отнасят на тавана. Всеки родител има свой мироглед и принципи, в които самият той е бил възпитаван съответно неговото родителско поведение е оправдано с оглед жизнения му опит и не винаги подобна реакция предизвиква негативен отговор от страна на детето, но не във всички семейства нещата се развиват по същия начин. Ако родителят е прекомерно авторитарен и прилага този възпитателен стил от раждането на детето, то трудно би се съпротивлявало директно на наложените от родителя правила и забрани, но за съжаление това не означава, че чувството за неудовлетвореност изчезва. Както често се случва, то е просто потиснато, неизказано и подклажда неувереността и тревожността на детето. Нещо, което е много характерно за децата е, че те трудно изказват с думи какво чувстват и преживяват. Често те "говорят" по друг начин. В зависимост от темперамента на детето и други индивидуално психологични особености, то съобщава на околните за своите проблеми по различен начин - оплаква се от болки в стомаха, от главоболие, често е в потиснато настроение и се оплаква, че му е скучно, разсеяно е, съобщава за страхове и кошмарни сънища, отказва храна или демонстрира повишение на апетита, проявява агресия спрямо съучениците си или към по-малки братче или сестриче в семейството, в по-тежки случаи се появяват заекване и тикове. Загриженият родител бързо регистрира тези симптоми и прави консултация с личния лекар, който обаче често не открива органична причина за оплакванията на детето. Детската душа е намерила път да изрази своята неудовлетвореност чрез телесния или поведенческия симптом. В този случай не са нужни медикаменти или каквито и да е други медицински процедури, най-ефикасното лечение е Играта. Смъкваме от тавана прашния кашон, пълен с детски играчки и го изсипваме на килима в детската стая, детската психика притежава невероятен ресурс за самолечение, ако са предоставени необходимите условия за това. Детето в първи клас е поставено пред много предизвикателства - системната учебна работа, изразяваща се в ежедневна подготовка на домашни задачи, включващи повторение на монотонни и трудни за нетренираната детска ръчичка упражнения по писане, наред с това структурирана училищна среда, ограниченията от рамките на учебния час, изискващият учител, на който детето толкова много иска да се хареса, връстниците, с някои от които се среща за първи път, но които също се борят за вниманието на учителя и желаят сами да определят на какво и как ще се играе в междучасията, всичко това поставя детето в своеобразна стресова ситуация, в която то трябва да намери своите роля и място, да развие увереност в себе си и своите способности. Когато човек изпадне в подобна ситуация, често регресира, връща се към стари и изпитани стратегии за снижаване на напрежението и преодоляване на тревожността, така е и с детето. Когато нещо в училище смути душевния му мир, то има нужда от играта, която толкова добре е овладяло, за да възстанови изгубения баланс. Влизайки в роля, проигравайки различни сюжети от ежедневието, детето се научава да се справя с чувствата си, да отреагира на конфликтните ситуации и да постигне мир и хармония със себе си и със света. Ако има свободата да играе и да използва играчките си, както намери за добре, въпреки, че вече е ученик, то ще се чувства доволно и щастливо и най-вече разбрано и прието от близките си хора. Няма нищо лошо в това до края на начална училищна възраст куклите и буквите да вървят ръка за ръка, оставете ги да играят, децата имат нужда от играта, както от сън и храна. Детството е период, в който се поставят основите на личността, защото, както казва Frederic Douglass по-лесно е да изградиш силно дете, отколкото да поправиш "счупен" възрастен.