Как драмата помага на аутистичното дете

Ще ги познаете по това, че не ви гледат право в очите или понякога дори ви гледат, но сякаш не ви виждат, потънали са в свой собствен свят, сякаш откъснати от реалността, често се борят с въображаеми демони и имат усещането, че светът се разпада, сами са, много сами в това свое преживяване, сами са и в радостта си - така очарователно се усмихват и издават такива ангелски звуци, че лицата им грейват като слънце. Понякога ще ви отблъснат от себе си, настоявайки за дистанция, а друг път ще се вкопчат здраво във вас като удавници за сламка. Може да ви ударят, оскубят, ощипят или ухапят, но действията им не са породени от негативни чувства спрямо вас, това е борба за въздух, за живот, също като давещ се човек се бори за оцеляването си. Играчките, с които играят не са типичните камионче, топка, кукла или плюшено мече, те намират най- необикновен смисъл в играта със съвсем тривиални вещи като градински маркуч, парченце вестник или чаена лъжичка. Понякога дори са доста обсебени от тях. Могат с часове да въртят капака на тенджера в ръцете си, наблюдавайки въртеливите му движения, сякаш е най-пъстрият пумпал. Игрите им са като ритуал, поклащат се в такт, въртят се в кръг на пръсти и продължително разглеждат пръстите си, това им помага да преодолеят обземащите ги често тревожност и паника. В ежедневието си се придържат към точно определен ред, държат нещата да се случват в точно определено време и по точно определен начин, промените силно ги смущават, не обичат изненадите. Трудно се хранят, трудно спят. Една част от тях не могат да говорят, това обаче не означава, че не могат да общуват, просто пътищата им на комуникация са специфични и е нужно търпение и такт, за да се намери ключа към детето с аутизъм. Между нашия свят и неговия свят съществува врата, която то само никога няма да отвори, инициативата трябва да е наша. Въображението на детето с аутизъм също е ограничено като резултат от специфичната организация на психичната му активност, затова освен инициативни, трябва да сме и креативни, ако желаем да установим контакт и да спечелим доверието на това дете. Аутизмът не е болест, отдавна психиатрите го разграничават от шизофренията и личностното разстройство, аутизмът е състояние на душата, специфичен вид светоусещане, който прави притежаващите го специални и различни от останалите. Основните аспекти на развитието, засегнати от аутизма  са три - общуване, социализация и въображение. Когато не са засегнати и от друго разстройство, децата с аутизъм притежават интелект в нормата или дори в някои случаи над средната норма за възрастта. Разликата идва от своеобразието на възприятията им. Две са основните нагласи спрямо терапията и социализацията на децата с аутизъм - според едната аутизмът е състояние, което може да бъде преодоляно и корекцията на негативните му проявления трябва да започне още от най-ранна детска възраст, тази нагласа почива на идеята, че детето има дефицити, които непременно трябва да бъдат преодоляни, защото неговото развитие е неправилно. Според другата нагласа детето с аутизъм се възприема такова, каквото е, не е задължително то да бъде из основи променяно, по-важно е да се създаде безопасна и приемаща среда около него, както и да се провежда терапия, която да облекчава симптомите му при зачитане уникалността на неговата личност. Опитът показва, че и двата подхода са еднакво ефективни като в същото време имат своите недостатъци, няма единен подход, тъй като лицата на аутизма са много, в научната литература се говори за аутистичен спектър, характеристиките на това състояние са толкова разнообразни, различни по вид и степен на проявление, защото и децата са различни, въпреки състоянието на аутизъм всяко дете има своята индивидуалност, тепмерамент и характер, които го правят неповторимо и уникално. Нужно е средство, чрез което да бъде овладян езикът на конкретното дете с аутизъм, така че то да се открие към общуване, да реагира и да се отвори към учене, така необходимо за преодоляване на страха и самотата.

        Най- пълно уникалността на човешката личност се разгръща чрез изкуството в различните му форми. Изкуството е универсален език, на който всеки човек, независимо от особеностите си, може да общува. През последните десетилетия в науката и практиката добиват широка популярност различни терапевтични модели, основани на приложението на театралното изкуство, включително и за терапия на разстройства от аутистичния спектър. Личните ми наблюдения показват, че чрез драма методите на обучение и терапия децата с аутизъм показват повече склонност към осъществяване на контакт, стават по-отзивчиви и възприемчиви спрямо възпитателни взаимодействия. Особено ефективно се оказва приложението на кукли, изобразяващи животни или анимационни герои. За децата с аутизъм сякаш е по-достъпно възприемането на лицето на куклата, отколкото на човешкото лице, тъй като изражението на неодушевения предмет е постоянно, непроменливо и съответно по-малко плашещо.  Своя сесия с деца с разстройства в развитието драма педагогът Dorothy Heathcote води облечена в костюм на измислено същество, което провокира активността и любопитството на участващите и способства за преодоляване на бариерите в общуването с тях. Индийският професор Parasuram Ramamoorthi е драматерапевт, който в работата си с деца от аутистичния спектър използва маски, по този начин снижава напрежението и тревожността на децата, давайки им възможност да общуват в процеса на драма зад преграда, като по този начин те се чувстват по-малко уязвими и същевременно по-смели в изучаване на заобикалящия ги свят. Изключително силно въздействие върху тези деца имат също така невербалните средства за изразяване - движения, пантомима, танц и звуци, наподобяващи различни шумове или такива издавани от животни или превозни средства. Британската актриса Kelly Hunter създава свой метод за работа с деца от аутистичния спектър, методът е научно обоснован и задълбочено изследват в Ohio State University. Той носи наименованието  Shakespeare`s Hearthbeat и е разработен въз основа на  ямбичния стих, характерен за пиесите на знаменития английски драматург У.Шекспир.  Авторката разработва поредица от сензорни игри, които имат за цел да подобрят комуникативните умения на децата с аутизъм, наред с това се цели насърчаването на очен контакт, развиване на умения за изразяване на чувства, както и за разчитане на чувствата и емоциите на другите, развитие на въображението, на моторните и на игровите умения. Всяка сесия започва и завършва с установяването на ритъм, който наподобява ударите на сърцето и отразява шекспировия ямбичен стих, този ритъм, познат на детето още от майчината му утроба, благоприятства постигането на вътрешна хармония и служи като средство за успокоение и релаксация. Драмата има дългосрочен ефект върху развитието на детето с аутизъм, тя го променя деликатно и неусетно, без да го поставя през непреодолими предизвикателства, отчитайки особеностите му и зачитайки уникалността на неговата личност. Чрез драмата детето с аутизъм се научава да учи, да имитира и копира,  умения, които децата без аутизъм притежават по рождение, да изследва собствения си вътрешен свят и светът извън него с нарастваща увереност в себе си и с доверие към околните. Драмата помага и на родителите, учителите и терапевтите да намерят път към детето с аутизъм и да преодолеят собственото си чувство на безпомощност. Тя е работещ инструмент за диалог и своеобразен универсален език, който значително улеснява общуването и подпомага социалното вграждане.

За любовта и професионалните граници

В съвременното общество все по -дискутиран е въпросът относно доколко е желателно допускането на емоционално обвързване между специалиста, работещ с детето - социален работник, учител, терапевт и детето. Изразяването на любов към детето нарушение ли е на професионалните граници и снижава ли то професионализма на специалиста? 

Любовта е само едно чувство от целия спектър на емоции и чувства, преживявани от всяко човешко същество, но за разлика от всички други чувства, тя е базово чувство, основа върху която се гради не само личността на детето, но и неговия мироглед и качеството му на взаимодействия и връзки със заобикалящата го действителност. В социалната, терапевтичната и педагогическа практика често се сблъскваме точно с такава група деца, за които даването и получаването на любов не са естествен акт, неизменно присъщ на всяко интимно взаимодействие, това често са деца, които не са формирали сигурна емоционална привързаност с родител или грижещ се за тях човек, не са развили съответните емоционални умения, за да изразяват адекватно обичта си или да я приемат. Редица изследователи като Уилфред Бион ( containment theory) например считат, че тези дефицити могат да се компенсират по-нататък в развитието чрез осигуряване на удовлетворяващи и адекватни грижи от страна на възрастните. В този смисъл грижещият се за детето възрастен (във всеки аспект на грижа - физически, образователен, емоционален) следва да бъде максимално автентичен във взаимодействието си с детето, да е адекватен спрямо потребностите му на всеки етап от неговото развитие. 

Как детето преживява и усеща любовта от страна на грижещите се за него? Изключително важно е родителят и всеки специалист, работещ с детето, да са информирани относно различните потребности и нужди на детето в съответната възраст. Така например за новороденото телесният допир е много важен не само за удовлетворяване на потребността от физически комфорт, а също така и за нормалното психо-социално и когнитивно развитие на детето в перспектива, изследван и научно доказан е дългосрочният ефект от докосването и своевременната и нежна грижа върху развитието след осем, десет години. Бебето разбира и усеща, че е обичано ако е нежно прегръщано от грижещия се за него. По-голямото дете с развити реч и сетива увеличава каналите за получаване на информация относно чувствата на заобикалящите го хора, все още обаче много по-голяма сила имат думи на обич съпроводени с прегръдка, така е и в тийнейджърска възраст, макар че младият човек в повечето случаи е опозиционно настроен спрямо възрастните, особено спрямо родителите, той има нужда да знае, че е обичан, разбран и подкрепен. Когато детето е обичано и обгрижвано в семейството си, то успешно изгражда увереност в себе си и притежава добра самооценка, която подпомага неговата независимост и самостоятелност. Има деца обаче, които са нямали подобен шанс, точно тези деца са обект на социални грижи и специален педагогически и терапевтичен подход. Заветната цел следва да бъде стимулиране и насърчаване на детето в максимална степен, така че то да осъзнае и развие потенциалите си и да постигне резилианс - способност за посрещане ударите на живота, изразяваща се не просто в оцеляване, а в способност за развитие, самоактуализация и усъвършенстване ( Еми Вернер). Чудесният игрови психотерапевт Вирджиния Екслайн детайлно описва психотерапевтичната си работа с петгодишно дете, считано за аутист, за което впоследствие се установява, че е жертва на неглижиране и емоционална депривация от родителите си. Тя представя недирективен терапевтичен процес, в който детето е активен участник и субект на терапията и постулира няколко основни принципа на игровата психотерапия, сред които най-значими са: любов, уважение към детето, и изразяване на емпатия до такава степен, че малкият човек да се почувства като единствен и неповторим за терапевта си, макар да знае че същият терапевт работи и с други деца. Терапията успява, в края на взаимодействието малкото дете е формирало увереност в себе си, разбира и приема собствения си емоционален свят и е развило способсността да дава и получава любов. А най- интересното е, че работата с детето се отразява благоприятно на цялото семейство, паралелно с детето, родителите му също се научават да го обичат и приемат такова, каквото е и да изразяват обичта си към него.(Вирджиния Екслайн "Игровая терапия в действии. Дибс в поиске себя")

И отново се връщаме към първоначалния въпрос, след като базовото чувство е любовта, възможно ли е пълноценно развитие без любов? Jenny Molloy, социален работник от Великобритания, автор на три книги, с богат личен опит в социалната работа и като социален работник, и като дете, пребивавало в институция в детството си, споделя колко значимо е чувството на любов, изразявано от грижещите се за детето възрастни, детето, което получава любов ще се превърне във възрастен , който знае как да дава любов. Децата имат силно развита интуиция и винаги усещат какво се крие зад думите и поведението на възрастния, работата с децата е винаги работа със сърце, според Jenny Molly, всеки който се чувства неспособен да влага искрени чувства на обич във взаимоотношенията си с детето, не е подходящ за такъв вид професия. Основната цел на работата с децата не е непрекъснато доказване на собствения "професионализъм" чрез аргументирано теоретично обосновано изказване на съвещания и използване на високопарен терминологичен език, а автентична помощ и подкрепа в процеса на личностното им развитие, съобразена с индивидуалните им особености и потребности там , в близост до детето и неговия свят. Когато запалим една свещ и тя загори, от нея можем да запалим още една свещ и после още една и още една, с това нейният пламък не намалява, просто всяка свещ има свой живот и изгаря според дължината и консистенцията си, така е и с любовта, давайки любов, ние не я губим, а помагаме на другите да я разпалят в себе си, за да са способни и те на свой ред да я дарят.  

автор: АНГЕЛИНА ТОДОРОВА

Специалното дете - дар или наказание

Когато се появи специално дете в семейството, светът за майката сякаш рухва. Тя постепенно осъзнава, че нейното дете не е като другите деца и започва тревожно да си задава въпроси: какво направих или какво не направих както трябва, за да ми се случи това. Пита се какъв грях е извършила, за да бъде наказана по този начин. Чувствата, които изпитва са много силни и в същото време противоречиви, някой от тях се забраняват и потискат, други превземат съзнанието  и помитат всичко наоколо. Тъга, страх, вина, гняв, ненавист, надежда и любов се смесват, светът се преобръща и променя, нещата никога вече няма да са същите. В такива случаи толкова много ми се иска да прегърна страдащата майка и да и кажа, че всъщност е благословена и нейното дете е специално, защото е дар, изключително и уникално в своето различие, но не мога, защото тази майка сама трябва да извърви тежкия път от осъзнаването до приемането, през болката, самотата, радостта от малките стъпки, надеждата и вярата. Мога само да бъда там, до нея, за да знае, че не е сама и че някой я чува и разбира.

След време тя ще стане експерт, детайлно изучила диагнозата и състоянието на детето си, в подробности ще знае кое съдейства за постигане на прогрес и кое спъва развитието му, ще работи усърдно в екип със специалистите - логопеди, педагози и психолози за развитие на потенциалите на детето, ще го обича силно, даже по-силно от всяка друга майка и ще го приема такова, каквото е, след време...

Понякога, дори доста често в живота, нещата просто се случват, събитията са просто събития, неутрални по своя характер, те добиват смисъл и емоционална окраска, едва когато влязат в досег с нашия емоционален свят. И няма виновни, няма причини, няма неизплатени грехове. Всеки човек реагира по различен начин, когато пред него възникне препятствие, някой бяга и се крие, друг се бори и преодолява препятствието, трети се примирява и се научава да живее по нов начин, адаптирайки се към новата действителност. А може би, всъщност, всеки човек преминава по този път докато намери спокойствие и заживее щастливо, приел промяната в живота си. Всяка стъпка се разгръща във времето, вътрешният мир и хармония са постижими едва след като всяко чувство и всяка емоция намерят своя изява и застанат на точното място в душевния ни пъзел. Мъката и страхът имат нужда от свое време и пространство, дайте им право да поживеят с вас и във вас, дайте пространство на гнева и вината, нека се излеят и си отидат, дайте им и време. Постепенно, ярки като слънчева светлина, надеждата и любовта ще се настанят в сърцето и душата. А детето, то има нужда от вас, точно от вас и майката интуитивно знае това. Дори цялата любов на света не може да замени майчината любов. И тогава, осъзнала това, специалната майка на специалното дете добива сила, която никога не е предполагала, че притежава. Грижата за развитието и образованието на детето стават основни нейни приоритети, идва радостта от малките успехи, появяват се нови приятели - родители и деца, които са поставени пред същите предизвикателства, всеки ден постъпва информация за нови методи и техники за развитие на способностите на детето и за устойчиво подобряване на състоянието му. Все още има дни, в които духът пада и тъгата отново се кани да превземе душата, но майката вече я познава и знае как да утоли глада й и да я изпрати да си тръгне. Отново настъпва утро, идва нова надежда и вярата укрепва.

Детето на тази майка е щастливо и благодарно, то за нищо на света не би искало друга майка, защото дори цялата любов на света не може да замени любовта на неговата майка.

Шастливият родител отглежда щастливи деца

            

Довеждайки детето в кабинета на психолога, често родители несъзнавано или напълно осъзнато търсят помощ за себе си, което не могат или не искат открито да заявят. Получава се така, че проблемите на детето са сигнал, че нещо в семейството не е както трябва. Смущенията на детето са симптом на това, че семейната система не функционира както трябва. Когато този факт не се осъзнава и приема и съответно не се работи за преодоляването на дисфункциите в семейството, се получава омагьосан кръг - смущенията при детето се задълбочават и хронифицират, нараства чувството на вина и безпомощност у родителите, че не се справят, че не са добри родители и дори, че не са добри хора. В такива случаи родителят казва - аз искам детето ми да е щастливо, аз не съм важен, то е по-важно от мен, помогнете на него, без да разбират, че детето трудно ще се "оправи", ако майка му или баща му продължават да страдат мълчаливо. Децата притежават силно развита интуиция, те трудно изразяват своите емоции и чувства с думи и също така трудно разбират думите на възрастния, но много умело могат да четат по погледа му и да усещат какво преживява по начина, по който говори и действа. Детето вижда и чува всичко, макар че не го споделя. Малкият човек наследява не само гените на родителите си - цвета на очите и косата, той наследява и техния мироглед и жизнените им концепти. Когато родителят е позитивен човек, с оптимистични нагласи към живота и по отношение на бъдещето, шансът детето да израсте като уверена в себе си и самостоятелна личност е значително голям.

         Във всяко семейство има проблеми, както и всеки човек се сблъсква с препятствия в живота си, всеки един от нас има право да изпитва и негативни емоции - тъга, страх, гняв, тревога, те са част от нас и ни правят живи, но също така всеки проблем има своето решение, щом има вход, винаги има и изход от всяка ситуация. Грижейки се за себе си и за своето психично здраве, родителят помага и на детето си. Когато човек умее да се справя с негативните си емоции и чувства, научи се да ги разбира, приема и да живее с тях, те вече губят силното си отрицателно въздействие върху него и върху близките му. Чрез своето умение да овладява кризите в живота си, родителят дава пример на детето си как успешно да се бори с трудностите и да намери пътя до своето лично щастие. Детето рядко се учи от думите, които възрастните му казват, то се учи наблюдавайки техните действия и поведението им в различни житейски ситуации. Ако една майка или един баща прекарват целия си живот с партньор, който ги потиска или на работа, която не ги удовлетворява "в името на детето" си със съзнанието за саможертва само то да е щастливо, единственото което постигат е да правят нещастни не само себе си, но и детето си. Промяната винаги е трудна, пътят към щастието минава през огън и вода, страшна е първата крачка, но рискът си заслужава. Човек се развива и усъвършенства докато е жив, развитието е като спирала и всяка криза те издига на качествено ново ниво на съществуване. Родителят има право да изпитва негативни чувства и да прави жертви за детето си, но има и право и да търси и намира пътища за постигане на вътрешна хармония и мир, за творческа реализация и личностно израстване. Хармоничният родител създава хармонични деца, лекувайки себе си родителят лекува и детето си, здравото дете е ведро, усмихнато и мотивирано, а има ли по-мощно лекарство за гнева и тъгата от слънчевата усмивка на щастливото ви дете?

Оставете ги да играят

Играта е естествен начин, по който детето изучава заобикалящата го действителност, в този смисъл то никога не е прекалено голямо, за да играе. В практиката си като училищен психолог съм работила с разстроени първокласници, които директно или индиректно се съпротивляват срещу учебната дейност и срещу училището. Те срещат трудности в прехода от преимуществено игровата дейност в предучилищна възраст към учебната дейност при постъпването си в училище. Това е така, защото играта за тях, освен източник на удоволствие, също така е и поле за изява на мисли, чувства и преживявания, чрез нея те по-лесно взаимодействат с останалите - връстници и възрастни, в играта те решават вътрешни и външни конфликти, добиват увереност в себе си и развиват самостоятелност. Според някои родители, когато детето стане ученик, то трябва да престане да играе и да се заеме приоритетно с учебни задачи. Има случаи, в които те ритуално събират играчките на детето в кашон и ги отнасят на тавана. Всеки родител има свой мироглед и принципи, в които самият той е бил възпитаван съответно неговото родителско поведение е оправдано с оглед жизнения му опит и не винаги подобна реакция предизвиква негативен отговор от страна на детето, но не във всички семейства нещата се развиват по същия начин. Ако родителят е прекомерно авторитарен и прилага този възпитателен стил от раждането на детето, то трудно би се съпротивлявало директно на наложените от родителя правила и забрани, но за съжаление това не означава, че чувството за неудовлетвореност изчезва. Както често се случва, то е просто потиснато, неизказано и подклажда неувереността и тревожността на детето. Нещо, което е много характерно за децата е, че те трудно изказват с думи какво чувстват и преживяват. Често те "говорят" по друг начин. В зависимост от темперамента на детето и други индивидуално психологични особености, то съобщава на околните за своите проблеми по различен начин - оплаква се от болки в стомаха, от главоболие, често е в потиснато настроение и се оплаква, че му е скучно, разсеяно е, съобщава за страхове и кошмарни сънища, отказва храна или демонстрира повишение на апетита, проявява агресия спрямо съучениците си или към по-малки братче или сестриче в семейството, в по-тежки случаи се появяват заекване и тикове. Загриженият родител бързо регистрира тези симптоми и прави консултация с личния лекар, който обаче често не открива органична причина за оплакванията на детето. Детската душа е намерила път да изрази своята неудовлетвореност чрез телесния или поведенческия симптом. В този случай не са нужни медикаменти или каквито и да е други медицински процедури, най-ефикасното лечение е Играта. Смъкваме от тавана прашния кашон, пълен с детски играчки и го изсипваме на килима в детската стая, детската психика притежава невероятен ресурс за самолечение, ако са предоставени необходимите условия за това. Детето в първи клас е поставено пред много предизвикателства - системната учебна работа, изразяваща се в ежедневна подготовка на домашни задачи, включващи повторение на монотонни и трудни за нетренираната детска ръчичка упражнения по писане, наред с това структурирана училищна среда, ограниченията от рамките на учебния час, изискващият учител, на който детето толкова много иска да се хареса, връстниците, с някои от които се среща за първи път, но които също се борят за вниманието на учителя и желаят сами да определят на какво и как ще се играе в междучасията, всичко това поставя детето в своеобразна стресова ситуация, в която то трябва да намери своите роля и място, да развие увереност в себе си и своите способности. Когато човек изпадне в подобна ситуация, често регресира, връща се към стари и изпитани стратегии за снижаване на напрежението и преодоляване на тревожността, така е и с детето. Когато нещо в училище смути душевния му мир, то има нужда от играта, която толкова добре е овладяло, за да възстанови изгубения баланс. Влизайки в роля, проигравайки различни сюжети от ежедневието, детето се научава да се справя с чувствата си, да отреагира на конфликтните ситуации и да постигне мир и хармония със себе си и със света. Ако има свободата да играе и да използва играчките си, както намери за добре, въпреки, че вече е ученик, то ще се чувства доволно и щастливо и най-вече разбрано и прието от близките си хора. Няма нищо лошо в това до края на начална училищна възраст куклите и буквите да вървят ръка за ръка, оставете ги да играят, децата имат нужда от играта, както от сън и храна. Детството е период, в който се поставят основите на личността, защото, както казва Frederic Douglass по-лесно е да изградиш силно дете, отколкото да поправиш "счупен" възрастен.